27.05.08г.
Тълкувателен метод на Св.Отци на Църквата.
Изхожда според преданието на Св.Отци и е свързан с „богочовешкия” характер на Свещеното Писание. Така че изворът на правилен тълкувателен метод според Светите Отци е неразривно свързан с начина на тълкуване. Относно важността на този въпрос, именно изборът на правилен тълкувателен метод, в съвремените изследвания съществува сериозно недоразумение. Обикновено тълкувателите съсредоточават вниманието си по отношение на въпроса за правилен метод(Как разсъждават Св.Отци за този метод?) Пример: Св.Максим Изповедник и неговото тълкуване на някой си Таласий.
Вниманието на изследователите се съсредоточава върху двете големи екзегетически школи: Александрия и Антиохия – и освен това големите изследователи поддържат строгото разграничаване и дори противопоставяне на методите им и разделя Св. Отци на два лагера. Александър се свързва с мистическия или алегорически метод на тълкуване на Свещеното Писание. Антиохия с историчиския или типологическия метод на тълкуване(типос-предообраз).
Традиционно алегорията (алегорическия метод) се счита за произволно търсене на някакъв скрит, вечен и неисторически смисъл зад буквата, който действа, функционира като знак(синио-код), т.е. това е методът на мистиците които в своя смисъл се издигат в мистическо съзерцание. По този начин се пренебрегва историческия хоризонт на Божественото Откровение в рязко противоречие със Св.Писание и връзка с действителността. Типологическият метод изхожда от историческата перспектива на библейските повествувания, предполага историческо разгръщане на времето и разкрива движещите сили в историята. Трябва да се отбележи, че строгото разграничаване и противопоставяне на тези два метода на тълкуване е съвършенно непознато в екзегетическото предание на Църквата.
Според отеческото предание, алегорията е специфичен вид образ на библейския смисъл, който се намира в тясна връзка с така нареченото духовно съзерцание на Писанието(теория). Алегорическият смисъл се търси главно зад метафори, загадъчни думи или изрази. Този смисъл се подсказва също в аритметични съчитания, различни форми на живот, наименование на лица или представяне на животински лица, географски места и други. От този ъгъл перспективата и гледката на Свещеното Писание Светите Отци се стремят да приспособят загадъчния и скрит библейски смисъл към нуждите на благовестието, проповедтта, пастирската мисия(грижа) и възвестяването за спасението. От друга страна типологическия смисъл предполага историческата връзка между едно първоначално и дейсвително събитие или лице и един следващ образ или подобие които се изпълняват на по – висше ниво и дори надвишава оповестеното в свещения текст като Писание.
Когато говорим за Светите Отци и учители на Църквата, трябва да подчертаем, че те не приписват особенно значение и предпочитание на тълкувателния метод. Главният, полезен смисъл на тълкуването според тях е този, който е съгласен с целта на Писанието без оглед с кой метод той се извлича. Така не е чудно, че смятаните за представители на алегорическото и мистическото тълкуване александрийците Св.Климент и Ориген първи полагат основите на високото тълкуване на библейските текстове. По същия начин и антиохийските екзегети не отхвърлят духовното и мистическо тълкуване. Следователно не може да се поддържа радикалното диференциране на двете тълкувателни школи в древната Църква и техните последователи да се разделят на алегорици и историци.
Решаващо значение за подбора на правилния тълкувателен метод има органическата връзка между Свещеното Писание, Личността и делото на Господ Иисус Христос. Тълкувателният метод според тях е винаги открит въпрос и неговия правилен избор се диктува от целта на тълкуваното място. Следователно историческият или духовният смисъл на Св.Писание които търсят Св. Отци не говори за два различни метода на тълкуване, а има отношение към двойната природа на Свещеното Писание. Библейското слово има човечество и то съответства на граматическия-исторически смисъл. Библейското Слово има минало, което се разпространява в първообразите и примерите на Стария Завет(Типология, типологически смисъл). Библейското Слово има Божество, което се загатва чрез духовния мистически смисъл. Библейското Слово има настояще, което се открива чрез нравственото(етическото-тропологически смисъл(поведение, начин на държание)) и мистагогическо(богослужебно тълкуване). И накрая Библейското Слово има бъдеще, което съответства на есхатологическото съзерцание или виждане. В този смисъл Библейското тълкуване на Светите Отци на Църквата отговаря на общото измерение на Божественото домостроителство (икономия-икос+номос) и засяга (библейското тълкуване) единствеността (неповторимост), безусловността на Господ Иисус Христос в историческия живот на вярващите и света.
Всичко за мен
събота, 13 юни 2009 г.
Християнство и будизъм
В последно време се появяват много хора, които ненавиждат християнството. В борбата си срещу него те му противопоставят каквато и да е друга религия или псевдорелигия. Между най – използваните религии за борба с християнството се издига будизмът.
Много критици(Японския учен Сузуки, Теодор Шулц, Елена Блаватска, полк. Олкот и др.) разгреждайки учението за будизма запчнаха да създават различни религиозно – нравствени системи с които искат да заменят християнството. Във връзка с този факт, ние трябва да се запознаем със същността на първоначалното „учение на Будистите” и да го сравним с идеалите на християнството[1].
Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. и се утвърждава като универсална, световна религия. Названието й произхожда от "Буда (Буддха)", т. е. Пробуден, Просветлен - религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.
Сидхарта Гаутама, или Шакямуни (мъдрецът от рода Шакя) се приема почти единодушно от изследователите за историческо лице, макар че животът му често се представя в ореола на легенди. Роден е около 560 г. пр. Хр. в Лумбини селището, близо до град Капилавасту (на територията на днешен Непал). Според легендите неговата майка Майя (Махамая, т. е. Великата Мая) била най-добродетелната от земните дъщери. Говори се и за негово чудодейно зачатие, случило се в пещера. Легенди разказват още, че самият Буда избрал срединната земя на Индия (митологичната Джамбудвипа, сакрален център на света), на която да се въплъти, както и своята майка и знатния си баща Судходана. На Сидхарта Гаутама било предсказано, че или ще стане "земен цар" (чакравартин), или ще се отдели от света и ще стане отшелник. За да избегне за своя син участта на отшелничество, бащата на Сидхарта Гаутама го обградил от света, като му създал условия за охолен живот в три двореца за трите сезона на годината. За детството и юношеството на Буда също са създадени много легенди (че сянката на дърво не се отмествала, за да пази младенеца; че когато родителите му го завели в храм, статуите на боговете му се поклонили). С воински подвизи, както се полага за кшатриите, Сидхарта спечелва младата си съпруга. С нея и със своя син Рахула той живее несмущаван от бедите на света, докато този покой не се нарушава от срещи с грохнал старец, с болен човек, с погребение и вероятно с аскет: това са неговите срещи със старостта, с болестта, със смъртта и с отшелничеството като възможен (практикуван в брахманизма) изход от страданията на света. Тези срещи го подбуждат да предприеме странстване, за да търси път за избавление.
Двадесет и девет годишен, той изоставя предишния си начин на живот и се присъединява към петима аскети. Заедно с тях странства по долината на р. Ганг, подлага се на самоограничения, на лишение от храна, на изпитания на тялото. Но това само изчерпва силите му и не просветлява съзнанието му. Край селището Гая, наречено по-късно Бодхигая, след продължителна медитация под свещеното дърво "бодхи" (дърво на просветлението) Сидхарта достига достойнството на Буда - получава просветление. С проникнат от безкрайната светлина вътрешен взор той обхваща в едно всички свои предишни рождения, състоянието на всички същества в самсара, както и цялата верига от причини (свързващата всичко в света причинно-следствена верига). Тогава, както гласят преданията, той е подложен на последно изкушение от злия демон Мара с неговите дъщери, наричани Страст, Грижа и Наслаждение, за да се потопи окончателно в нирвана и да не може да проповядва Учението (Дхарма). Устоял на това изкушение, 35-годишният Буда Шакямуни се връща в света и в град Бенарес (Варанаси) произнася своята първа проповед (Бенареската проповед за четирите благородни истини и осемстепенния път).
Учението на Буда
Учението за четирите благородни истини (Чатвари ариа-сатяни) е основно будистко учение, представящо Дхарма чрез конкретни принципи, известно е още като учение за срединния път и за благородния осемстепенен път (ариа аштанга марга) към просветление и нирвана. Изложено е от Сидхарта Гаутама Буда в неговата първа проповед в гр. Бенарес (Бенареска проповед) и е записано в Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакраправартана сутра). Срединният път се определя като път на съвършеномъдрия, който остава далече от две крайности: едната крайност е отдаването на сетивни удоволствия и наслаждения, а другата – крайната аскеза, доброволните самоизтезания. Възгледът за срединност на пътя, водещ към просветление и нирвана, изразява по специфичен за будизма начин универсалната за религиите идея за златна среда, златна мяра. записано като "Сутра за задвижване на колелото на Учението".Четирите благородни (арийски) истини са: истина (сатя) за страданието (духкха), истина за възникването (самудая) на страданието, истина за прекратяването (нимродха) на страданието и истина за пътя (марга) на прекратяване на страданието.
1. Истина за страданието. "Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, да бъдеш съединен с нелюбимото е страдание, да бъдеш разделен от любимото е страдание, да желаеш нещо и не го постигнеш - това също е страдание, накратко, петте групи на привързването (пет привързаности или скандхи: формите-рупа, усещанията-ведана, възприятието-самджня, вродените знания-самскара и съзнанието-виджняна) са страдание."
2. Истина за възникването на страданието. Страданието възниква поради жаждата (тришна), а жаждата за съществуване (и за несъщестуване), за възникване (и за унищожение) води до прераждане. За будиста няма външна по отношение на самия човек причина за страданието, няма и личностен носител на страданието: то е "разлято" в света. Причината за него е невежеството (авидя) на самия човек. Той допуска да се привърже към земното, допуска сластолюбие, злонамереност, гневливост, суетливост, глупост. Това отново го тласка към съществуване, следователно - към прераждане.
3. Истина за прекратяването на страданието. Страданието може да бъде прекратено чрез отстраняването на страстите; ако човек не се обвързва с тях, премахва жаждата. Тъй като от жаждата на човека за съществуване (или не-съществуване) възниква страданието, то овладяването на собствените желания може да доведе до прекратяването на това страдание - ако съумее да постигне безстрастие, той би лишил страданието от опора. В будизма човек не разчита на благодат, и не очаква помощ свише. Затова той следва да съсредоточи волеви си усилия, за да се умалят несъразмерностите и страданията в света.
4. Истина за пътя на прекратяване на страданието. Този път е осемстепенен и възхождането по него изисква овладяване на всяка от тези степени, за да стане възможна следващата. Осемте степени са: правилен възглед, правилно намерение (правилно мислене), правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилно усилие (правилен стремеж), правилна бдителност (правилно самообладание), правилно самовглъбяване (концентрация)[2].
Сравнение между основните истини на християнството и будизма
Нирвана в будизма се схваща като висше надсветовно начало. То е толкова различно от нашето битие, че никакво понятие от този свят не може да се приложи към него. На нирвана не могат да приписват качества като личност, битие, разум и т.н. в този смисъл нирвана е Божествено Нищо. Религиозният опит, основан само върху това необхватно Нищо, лесно може да доведе до безналичностна пантеистическа мистика. Към нея водят специалните упражнения на будизма. Те имат за цел потапяне в нирвана чрез лъжливи метафизически философски построения и болезнени душевни усилия.
Християнският мистичен опит също учи, че Бог е неизразим в човешки понятия, че Бог може да се схваща като Божествено Нищо според апофатическото богословие. Но както пише един от най – ярките представители на апофатизма – Дионисий Ареопагит, Божественото Нищо е Свръхнещо. Бог е Нещо, но това не означава, че е безличностен. Будисткият идеал за отричане на света и на личността е неразбираем и кощунствен за християнина[3]
Идеята за прераждането при будистите е в разрез със Богооткровенната истина за спасението на човека, а именно достигането му до вечно блаженство и възкресение след смъртта. Всички религиозно – философски системи, поддържащи идеята за прераждане(метемпсихоза), отричат първородния грях.
От еволюционистка гледна точка той няма място в човешката история, тъй като първите хора не са създадени от Бога и не са съгрешевали с първородния грях, а се появяват като резутат на все по – нарастващото усложняване на материята.
Този възглед противоречи на Библейския разказ за грехопадението на нашите прародители. Св.Тайнство Кръщение снема от нас отговорността за първородния грях и за всички други грехове , които сме сторили преди Кръщението си. След като обаче (според будисти, индуисти, теософи и др.) първородния грях не съществува, то и Св.Тайнство Кръщение никому не е нужно. А сам Господ Иисус Христос казва: „ Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа...”(Мт.28:19) и „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен”(Мк.16:16). Онзи човек, който не е кръстен, не е християнин и не може да се спаси(срв. Йн.3:5). Той няма право да се ползва и от другите Тайнства, съществуващи в Църквата. Това е логичният извод от отричането на първородния грях.
Учението за прераждането отрича необходимостта от Спасител. Всеки се спасява сам чрез многобройни прераждания, тъй като в границите само на един живот не може да се достигне до святост. В Православието Спасителя Господ Иисус Христос заема централно място. Той е въплътеният Син Божий(Йн.1:14), Който е „истински Бог и живот вечен”(ІЙн.5:20). Бог промисля за човека и го обгръща със Своята базмерна Любов. От гледна точка на подръжниците на учението за прераждането, Божията благодат не е нужна, понеже всеки човек се спасява сам. Не може човек да се спаси само със знание и добри дела. Будизмът отрича и Св. Мощи на просиялите Божии угодници, според тях е възможно човек да се прероди и в сфера, по – ниска от човешката (например да се прероди в животно).
Това твърдение по същество е богохулство, защото човек е създаден по Божи образ и подобие (Бит.1:26-27;5:1-2;9:6; Прем.2:23). В Св. Писание е казано: „ на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд ”(Евр.2:27). Тази възможност се предлага само от Бога и само на принадлежащите към Църквата.
Учението за прераждането не може да обясни съществуването на Ада. Адът е „приготвен за дявола и неговите ангели” (Мт.25:41). Трябва добре да се разбере, че адът е приготвен не за хората, а за сатаната и неговите слуги, но някои хора сами избират да следват дявола и затова, ще бъдат осъдени. Притчата за богаташа и бедния Лазар(Лк.16:19-31) също така доказва че Господ Иисус Христос отхвърля възгледа за прераждането. Задгробното блаженство на Лазар и мъките на богаташа са вечни и никъде няма споменаване, че богаташът ще се прероди на земята след известно време.
От гледна точка на идеята за прераждането са съвсем необясними възкресенията, извършени от Господ Иисус Христос. Той възкресява сина на Наинската вдовица(Лк.7:11-17) дъщерята на Иаир(Мк.5:22-24;35:42;Лк.8:41-42,49-55). Как е възможно да се случат тези чудеса, след като душите на покойниците би трябвало не да се върнат в мъртвите тела, а да се преродят? Също така е необяснимо и възкресението на множество мъртъвци, които възкръсват след смъртта на Спасителя(Мт.27:52-53).
Случаи на възкресения са описани и в Стария Завет: св.прор Илия възкресява сина на вдовицата от Сарепта(3Цар.17:17-24), а св.прор Елисей възкресява сина на сонамката(4Цар.4:8-37). Възможно ли е те да се обяснят чрез възгледа за прераждането?
На Кръста Господ Иисус Христос казва „свърши се!”(Йн.19:30), т.е. Той вече е завършил своята мисия на земята. Спасението на всички, които са повярвали в Него, вече е факт. На третия ден след смъртта Си Той възкръсва от мъртвите(Мт.28:2-7;Мк.16:5-6;Лк.24:3-7;Йн.20:17) и е отново сред своите ученици, но в прославено тяло, което има чудесни свойства – например минава през отключена врата(Йн.20:19-20,26).
Ако възгледът за прераждането е правилен, би трябвало душата на Христос след смъртта Му да се намира някъде в „астралните полета” или пък веднага да се въплъти в друго тяло. Освен това тялото на Спасителя би трябвало да остане да лежи в гробницата, но тя е празна и този факт е пъдтвърден от жените мироносици(Мт.28:1,5-8), от св.ап. Петър и от св.ап. Йоан Богослов. По този повод първосвещениците и стареите дори измислят клеветата, че Христовите ученици били откраднали тялото на Спасителя(Мт.28:11-15)[4].
Когато разглеждаме осемте степени на будизма, ние също не намираме в тях каквото и да е, което да напомня покаянието, но виждаме все същата култивация на пълната невъзмутимост, безразличие и самообладание. И тук не откриваме любовта – онази любов, в която човек полага душата си за другите, както и Христос се е разпнал за нас. Освен това будизмът отрича съществуването на Бога, така че будистът няма пред кого да се кае. Идеалът на будизма е право прогивоположен на християнския идеал – той е идеалът на егоиста., защото християнството се стреми да преобрази живота, да го обожестви, а будизмът да се избави от живота[5].
Използвана Литература
1. Бакалов, Г., Коев, Т. История на религиите. С., 2001
2. Братанов, И. Относно идеята за „Прераждането”. ДК, кн.10, С.2000
3. Елисеев, В. Православният път към спасението. Изд.Тавор, С.1995
4. Зенковски, В. Единство на личността и проблемът за прераждането. ДК, кн.9, С. 1995
5. Коцевич, И. Православие и Будизъм. ДК, кн.6, С.1994
6. Лоски, Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995
7. Шанца, М. Смъртта и вечния живот в големите световни религии. ДК. Кн.5, 1994
Internet ресурси
1. http://religiology.org/index.php?page=55
[1] Лоски,Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995, с.22,23
[2] http://religiology.org/index.php?page=55
[3] Лоски,Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995, с.29-30
[4] Братанов, И. Относно идеята за „Прераждането”. ДК, кн.10, С.2000,с.4-5
[5] Елисеев, В. Православният път към спасението. Изд.Тавор, С.1995,с.25