05.03.2007г.
Новозаветните книги представят пред нас единственото и съвършено откровение(себеразкриване) на Бога в личността и делото на Иисус Христос. В своето уникално съдържание на Новия Завет не предава само исторически или биографични сведения, нито разпространява нови вярвания или задоволява религиозното любопитство. Йоан 20:13. Тъй като Новия Завет засяга вярата и спасението, чрез Иисус Христос, за това и Неговото Слово е дух и живот. В резултат на това разбирането на това слово в процеса на Херменевтиката и тълкуването, изисква и други специфични, духовни и жизнено важни условия. Към тях спадат приемането на специфичната природа и действието на Божественото Слово на Новия Завет, т.е. неговата боговдъхновеност със всичките последствия или особености, които това приемане налага. Тази специфична природа и действие на Новия Завет, откриваме вътре в самия него. Разполагаме с ценното богословско и егзегетическо предание на Св.Отци и учители на Църквата, които били отлични познавачи на Новия Завет и просветени негови тълкуватели. С тяхна помощ можем и ние днес да узнаем и изразим духовната дълбочина и красота на библейското учение.
Новозаветната херменевтика – разбирането на библейското слово, да разберем Новия Завет в неговата по-далечна перспектива – жива вяра в Христос и спасение в Неговото име.
I. Природа и действие на библейското слово.
Що се касае до съдържанието на Новозаветните книги, те представляват припомняне, тълкувание и предсказание на историческото благовестие за Личността и Делото на Иисус Христос. Това обаче не означава, че Новия Завет е обикновенно свидетелство. То е не само писменото свидетелство на служителите и очевидците на Словото, но и оживотворяване на живота и делото на Иисус Христос в живота на човека и света. Новия Завет е и действие, енергия на събитията които описва. В този смисъл в Новозаветните книги това благовестие е наречено Слово Божие, което е Сила Божия за всеки вярващ. Новия Завет със своето богато и многообразно съдържание се стреми към началата, преминава отвъд историческия хоризонт на буквата, за да узнаете, че имате живот вечен.
Това се осъществява само в онези, които се покаят, повярват и изповядат Христоскато Син Божий, нарекът се с Неговото име, като единствена възможност за живота и спасението, приемат животворящия Му Дух и заедно образуват Неговото тяло Църквата.
Става ясно, че писмения текст на Евангелията няма основополагащо значение. Новия Завет като книга, а главно събитията имат значение, които Новия Завет възпоменава, тълкува, предсказва и тяхните действия са определящи. Тази динамика на Евангелията създава Новия Завет, Божието Слово което „прибъдва во веки” . това богато изпълнено с живот Евангелие, радикално отличава Новия Завет от всяка друга книга на човешката история. Това се потвърждава от съдържанието на неговите книги и от тяхната писмена форма. Събитията, които описва Новия Завет не се дължат на човешка инициятива, нито за тях са допринесли човешки разработки или исторически съвпадения. Тези събития се дължат изключително и само на Бога, Който се намеси с абсолютна свобода и неизказана любов във относителността на историческия живот и изпратил в света, като съвършен човек, предвечното Си Слово и Който осъществява от тогава на сетне чрез Него делото на спасението със силата на Своя Свети Дух. Бог също така избрал и определил някои личности, за да съдействат за Божия план за спасението. Сам Бог ги посочвал винаги за историческата им дейност и ги подкрепял със силата на Светия Дух, за да я изпълняват. Бог използвал човешките и естествени ресурси в служба на новото благовестие. Записването на тези божествени действия става със светлината и грижата на Светия Дух. Както подчертават Светите Отци между извършените от Бога събитияна Откровението и тяхната писмена форма съществува хармония. Литературната форма на книгите на Новия Завет и условията на тяхнато съставяне не наподобяват на някои други текстове от човешката история, т.е. както според съдържанието, така и според формата си книгите на Новия Завет се явяват нови творения и изключително явление в историята на световната литература и човешкия дух. Тази важна структурна особеност създава сериозен проблем относно разбирането и тълкуването на Новия Завет, неговата диахронична сила и жизнеспособност. От друга страна обаче, книгите на Новия Завет се дължат на перото на определени исторически лица и конкретен темпорален период. Отразяват историческите, обществените, политическите, духовните, културните и религиозните условия на епохата. Свидетелстват за близките учения. Написани са на определен понятен за времето език. От тази гледна точка книгите на Новия Завет са литературни текстове от миналото и имат връзка с тогавашните исторически условия. Като такъв текст, Новия Завет трябва да се разбира и в рамките на епохата си. Тъй като книгите на Новия Завет благовестват за извършени от Бога събития, ясно е че тяхното тълкуване има връзка с целта, която Сам Бог искал да осъществи чрез тях. Съгласие с вътрешната перспектива, съдържание и действителност на Евангелието на Новия Завет, неговият човешки и исторически елемент е относителен и следователно не трябва да бъде безусловен. Новозаветните книги са глинени съдове, които съдържат необикновено съкровище(ап. Павел), те са условната среда която описва контурите и очертанията на истината. Литературната форма и външните обстоятелства, Светите Отци наричат „човечество на Новия Завет”, а средството и инструментът чрез който се разкрива и проявява е божественото и духовното на Новия Завет. Нещо повече! Колкото повече буквата и историята отстъпват, толкова повече духът придобива надмощие. В това отношение иследователат на Новия Завет трябва да е много внимателен, тъй като е базисна предпоставка за разбиране на Новия Завет. Ап.Павел ІІКор.3:6;4:18. Историческите сведения в Новия Завет, са съвпадението и предварителната подготовка за изучаването му. Неговата особена цел се отнася до живота и действието на Духа и се разпознава по духовен начин. При тази основна предпоставка можем да определим своеобразната природа на Новия Завет. Като боговдъхновен текст Свещеното Писание не е просто писмено изложение на вечни божествени истини, които изчерпват Божественото Откровение. Това гледище превръща отчайващо Свещеното Писание в закон(на запад). Нарича се древен обективен критерий за Божественото познание и спасение. Свещеното Писание обаче говори за исторически спасителни събития, които Бог извършил. Те са първостепенни. Писмената форма на Божественото Откровение е второстепенна и отговарят по подходящ или съответстващ начин на Божествените събития. Важнят момент е в съгласието между буквата
Всичко за мен
събота, 13 юни 2009 г.
Християнство и будизъм
В последно време се появяват много хора, които ненавиждат християнството. В борбата си срещу него те му противопоставят каквато и да е друга религия или псевдорелигия. Между най – използваните религии за борба с християнството се издига будизмът.
Много критици(Японския учен Сузуки, Теодор Шулц, Елена Блаватска, полк. Олкот и др.) разгреждайки учението за будизма запчнаха да създават различни религиозно – нравствени системи с които искат да заменят християнството. Във връзка с този факт, ние трябва да се запознаем със същността на първоначалното „учение на Будистите” и да го сравним с идеалите на християнството[1].
Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. и се утвърждава като универсална, световна религия. Названието й произхожда от "Буда (Буддха)", т. е. Пробуден, Просветлен - религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.
Сидхарта Гаутама, или Шакямуни (мъдрецът от рода Шакя) се приема почти единодушно от изследователите за историческо лице, макар че животът му често се представя в ореола на легенди. Роден е около 560 г. пр. Хр. в Лумбини селището, близо до град Капилавасту (на територията на днешен Непал). Според легендите неговата майка Майя (Махамая, т. е. Великата Мая) била най-добродетелната от земните дъщери. Говори се и за негово чудодейно зачатие, случило се в пещера. Легенди разказват още, че самият Буда избрал срединната земя на Индия (митологичната Джамбудвипа, сакрален център на света), на която да се въплъти, както и своята майка и знатния си баща Судходана. На Сидхарта Гаутама било предсказано, че или ще стане "земен цар" (чакравартин), или ще се отдели от света и ще стане отшелник. За да избегне за своя син участта на отшелничество, бащата на Сидхарта Гаутама го обградил от света, като му създал условия за охолен живот в три двореца за трите сезона на годината. За детството и юношеството на Буда също са създадени много легенди (че сянката на дърво не се отмествала, за да пази младенеца; че когато родителите му го завели в храм, статуите на боговете му се поклонили). С воински подвизи, както се полага за кшатриите, Сидхарта спечелва младата си съпруга. С нея и със своя син Рахула той живее несмущаван от бедите на света, докато този покой не се нарушава от срещи с грохнал старец, с болен човек, с погребение и вероятно с аскет: това са неговите срещи със старостта, с болестта, със смъртта и с отшелничеството като възможен (практикуван в брахманизма) изход от страданията на света. Тези срещи го подбуждат да предприеме странстване, за да търси път за избавление.
Двадесет и девет годишен, той изоставя предишния си начин на живот и се присъединява към петима аскети. Заедно с тях странства по долината на р. Ганг, подлага се на самоограничения, на лишение от храна, на изпитания на тялото. Но това само изчерпва силите му и не просветлява съзнанието му. Край селището Гая, наречено по-късно Бодхигая, след продължителна медитация под свещеното дърво "бодхи" (дърво на просветлението) Сидхарта достига достойнството на Буда - получава просветление. С проникнат от безкрайната светлина вътрешен взор той обхваща в едно всички свои предишни рождения, състоянието на всички същества в самсара, както и цялата верига от причини (свързващата всичко в света причинно-следствена верига). Тогава, както гласят преданията, той е подложен на последно изкушение от злия демон Мара с неговите дъщери, наричани Страст, Грижа и Наслаждение, за да се потопи окончателно в нирвана и да не може да проповядва Учението (Дхарма). Устоял на това изкушение, 35-годишният Буда Шакямуни се връща в света и в град Бенарес (Варанаси) произнася своята първа проповед (Бенареската проповед за четирите благородни истини и осемстепенния път).
Учението на Буда
Учението за четирите благородни истини (Чатвари ариа-сатяни) е основно будистко учение, представящо Дхарма чрез конкретни принципи, известно е още като учение за срединния път и за благородния осемстепенен път (ариа аштанга марга) към просветление и нирвана. Изложено е от Сидхарта Гаутама Буда в неговата първа проповед в гр. Бенарес (Бенареска проповед) и е записано в Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакраправартана сутра). Срединният път се определя като път на съвършеномъдрия, който остава далече от две крайности: едната крайност е отдаването на сетивни удоволствия и наслаждения, а другата – крайната аскеза, доброволните самоизтезания. Възгледът за срединност на пътя, водещ към просветление и нирвана, изразява по специфичен за будизма начин универсалната за религиите идея за златна среда, златна мяра. записано като "Сутра за задвижване на колелото на Учението".Четирите благородни (арийски) истини са: истина (сатя) за страданието (духкха), истина за възникването (самудая) на страданието, истина за прекратяването (нимродха) на страданието и истина за пътя (марга) на прекратяване на страданието.
1. Истина за страданието. "Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, да бъдеш съединен с нелюбимото е страдание, да бъдеш разделен от любимото е страдание, да желаеш нещо и не го постигнеш - това също е страдание, накратко, петте групи на привързването (пет привързаности или скандхи: формите-рупа, усещанията-ведана, възприятието-самджня, вродените знания-самскара и съзнанието-виджняна) са страдание."
2. Истина за възникването на страданието. Страданието възниква поради жаждата (тришна), а жаждата за съществуване (и за несъщестуване), за възникване (и за унищожение) води до прераждане. За будиста няма външна по отношение на самия човек причина за страданието, няма и личностен носител на страданието: то е "разлято" в света. Причината за него е невежеството (авидя) на самия човек. Той допуска да се привърже към земното, допуска сластолюбие, злонамереност, гневливост, суетливост, глупост. Това отново го тласка към съществуване, следователно - към прераждане.
3. Истина за прекратяването на страданието. Страданието може да бъде прекратено чрез отстраняването на страстите; ако човек не се обвързва с тях, премахва жаждата. Тъй като от жаждата на човека за съществуване (или не-съществуване) възниква страданието, то овладяването на собствените желания може да доведе до прекратяването на това страдание - ако съумее да постигне безстрастие, той би лишил страданието от опора. В будизма човек не разчита на благодат, и не очаква помощ свише. Затова той следва да съсредоточи волеви си усилия, за да се умалят несъразмерностите и страданията в света.
4. Истина за пътя на прекратяване на страданието. Този път е осемстепенен и възхождането по него изисква овладяване на всяка от тези степени, за да стане възможна следващата. Осемте степени са: правилен възглед, правилно намерение (правилно мислене), правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилно усилие (правилен стремеж), правилна бдителност (правилно самообладание), правилно самовглъбяване (концентрация)[2].
Сравнение между основните истини на християнството и будизма
Нирвана в будизма се схваща като висше надсветовно начало. То е толкова различно от нашето битие, че никакво понятие от този свят не може да се приложи към него. На нирвана не могат да приписват качества като личност, битие, разум и т.н. в този смисъл нирвана е Божествено Нищо. Религиозният опит, основан само върху това необхватно Нищо, лесно може да доведе до безналичностна пантеистическа мистика. Към нея водят специалните упражнения на будизма. Те имат за цел потапяне в нирвана чрез лъжливи метафизически философски построения и болезнени душевни усилия.
Християнският мистичен опит също учи, че Бог е неизразим в човешки понятия, че Бог може да се схваща като Божествено Нищо според апофатическото богословие. Но както пише един от най – ярките представители на апофатизма – Дионисий Ареопагит, Божественото Нищо е Свръхнещо. Бог е Нещо, но това не означава, че е безличностен. Будисткият идеал за отричане на света и на личността е неразбираем и кощунствен за християнина[3]
Идеята за прераждането при будистите е в разрез със Богооткровенната истина за спасението на човека, а именно достигането му до вечно блаженство и възкресение след смъртта. Всички религиозно – философски системи, поддържащи идеята за прераждане(метемпсихоза), отричат първородния грях.
От еволюционистка гледна точка той няма място в човешката история, тъй като първите хора не са създадени от Бога и не са съгрешевали с първородния грях, а се появяват като резутат на все по – нарастващото усложняване на материята.
Този възглед противоречи на Библейския разказ за грехопадението на нашите прародители. Св.Тайнство Кръщение снема от нас отговорността за първородния грях и за всички други грехове , които сме сторили преди Кръщението си. След като обаче (според будисти, индуисти, теософи и др.) първородния грях не съществува, то и Св.Тайнство Кръщение никому не е нужно. А сам Господ Иисус Христос казва: „ Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа...”(Мт.28:19) и „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен”(Мк.16:16). Онзи човек, който не е кръстен, не е християнин и не може да се спаси(срв. Йн.3:5). Той няма право да се ползва и от другите Тайнства, съществуващи в Църквата. Това е логичният извод от отричането на първородния грях.
Учението за прераждането отрича необходимостта от Спасител. Всеки се спасява сам чрез многобройни прераждания, тъй като в границите само на един живот не може да се достигне до святост. В Православието Спасителя Господ Иисус Христос заема централно място. Той е въплътеният Син Божий(Йн.1:14), Който е „истински Бог и живот вечен”(ІЙн.5:20). Бог промисля за човека и го обгръща със Своята базмерна Любов. От гледна точка на подръжниците на учението за прераждането, Божията благодат не е нужна, понеже всеки човек се спасява сам. Не може човек да се спаси само със знание и добри дела. Будизмът отрича и Св. Мощи на просиялите Божии угодници, според тях е възможно човек да се прероди и в сфера, по – ниска от човешката (например да се прероди в животно).
Това твърдение по същество е богохулство, защото човек е създаден по Божи образ и подобие (Бит.1:26-27;5:1-2;9:6; Прем.2:23). В Св. Писание е казано: „ на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд ”(Евр.2:27). Тази възможност се предлага само от Бога и само на принадлежащите към Църквата.
Учението за прераждането не може да обясни съществуването на Ада. Адът е „приготвен за дявола и неговите ангели” (Мт.25:41). Трябва добре да се разбере, че адът е приготвен не за хората, а за сатаната и неговите слуги, но някои хора сами избират да следват дявола и затова, ще бъдат осъдени. Притчата за богаташа и бедния Лазар(Лк.16:19-31) също така доказва че Господ Иисус Христос отхвърля възгледа за прераждането. Задгробното блаженство на Лазар и мъките на богаташа са вечни и никъде няма споменаване, че богаташът ще се прероди на земята след известно време.
От гледна точка на идеята за прераждането са съвсем необясними възкресенията, извършени от Господ Иисус Христос. Той възкресява сина на Наинската вдовица(Лк.7:11-17) дъщерята на Иаир(Мк.5:22-24;35:42;Лк.8:41-42,49-55). Как е възможно да се случат тези чудеса, след като душите на покойниците би трябвало не да се върнат в мъртвите тела, а да се преродят? Също така е необяснимо и възкресението на множество мъртъвци, които възкръсват след смъртта на Спасителя(Мт.27:52-53).
Случаи на възкресения са описани и в Стария Завет: св.прор Илия възкресява сина на вдовицата от Сарепта(3Цар.17:17-24), а св.прор Елисей възкресява сина на сонамката(4Цар.4:8-37). Възможно ли е те да се обяснят чрез възгледа за прераждането?
На Кръста Господ Иисус Христос казва „свърши се!”(Йн.19:30), т.е. Той вече е завършил своята мисия на земята. Спасението на всички, които са повярвали в Него, вече е факт. На третия ден след смъртта Си Той възкръсва от мъртвите(Мт.28:2-7;Мк.16:5-6;Лк.24:3-7;Йн.20:17) и е отново сред своите ученици, но в прославено тяло, което има чудесни свойства – например минава през отключена врата(Йн.20:19-20,26).
Ако възгледът за прераждането е правилен, би трябвало душата на Христос след смъртта Му да се намира някъде в „астралните полета” или пък веднага да се въплъти в друго тяло. Освен това тялото на Спасителя би трябвало да остане да лежи в гробницата, но тя е празна и този факт е пъдтвърден от жените мироносици(Мт.28:1,5-8), от св.ап. Петър и от св.ап. Йоан Богослов. По този повод първосвещениците и стареите дори измислят клеветата, че Христовите ученици били откраднали тялото на Спасителя(Мт.28:11-15)[4].
Когато разглеждаме осемте степени на будизма, ние също не намираме в тях каквото и да е, което да напомня покаянието, но виждаме все същата култивация на пълната невъзмутимост, безразличие и самообладание. И тук не откриваме любовта – онази любов, в която човек полага душата си за другите, както и Христос се е разпнал за нас. Освен това будизмът отрича съществуването на Бога, така че будистът няма пред кого да се кае. Идеалът на будизма е право прогивоположен на християнския идеал – той е идеалът на егоиста., защото християнството се стреми да преобрази живота, да го обожестви, а будизмът да се избави от живота[5].
Използвана Литература
1. Бакалов, Г., Коев, Т. История на религиите. С., 2001
2. Братанов, И. Относно идеята за „Прераждането”. ДК, кн.10, С.2000
3. Елисеев, В. Православният път към спасението. Изд.Тавор, С.1995
4. Зенковски, В. Единство на личността и проблемът за прераждането. ДК, кн.9, С. 1995
5. Коцевич, И. Православие и Будизъм. ДК, кн.6, С.1994
6. Лоски, Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995
7. Шанца, М. Смъртта и вечния живот в големите световни религии. ДК. Кн.5, 1994
Internet ресурси
1. http://religiology.org/index.php?page=55
[1] Лоски,Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995, с.22,23
[2] http://religiology.org/index.php?page=55
[3] Лоски,Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995, с.29-30
[4] Братанов, И. Относно идеята за „Прераждането”. ДК, кн.10, С.2000,с.4-5
[5] Елисеев, В. Православният път към спасението. Изд.Тавор, С.1995,с.25