22.04.08г.
Боговдъхновеност на Свещеното Писание.
Особено важен белег, който определя изключителната природа и действия на свещените писания, специфичните условия на неговото разбиране и тълкуване, както и правилният метод и Боговдъхновеността.
Нейното приемане и полагането на последствията от това приемане е условие за признаване на Библейското Слово като Библейско Откровение. Следователно боговдъхновеността радикално различава Свещеното Писание от всеки друг писмен текст на човешката история. Боговдъхновеността е трайно предание на самия Нов Завет за разлика от елинизма и юдаизма. За боговдъхновеност на Свещеното Писание свидетелстват всички църковни писатели и Свети Отци. Две са класическите места на които се позовават. Първото е от ІІТим.3:16 „всичкото писание е Боговдъхновено...” и второто място на което се позовават църковните писатели е ІІПетр.1:21 „Никога по човешка воля не е изречено пророчество, но Дух Светий...”. съществуването на Свещеното Писание се дължи изключително и само на Божието вдъхновение, дихание и благодат, Сила Божия(енергия) и те единствено правят Свещеното Писание живо Божие Слово. Боговдъхновеността не засяга само разумната дейност на автора, а цялото му битие, цялото му съществуване. Тя се явява събитие на Божията грижа(христофания) или пребиваване на Светия Дух у вярващите и у свещените писатели, което издига човешките биологични функции на по – високо ниво и осветлява целия човек. Следователно боговдъхновеността не е временно състояние, а постоянна жизнена връзка с личния Троичен Бог. В този смисъл тя не е временно магическо обсебване, както в елинистическата епоха. Тази непосредствена връзка на свещените писатели е личния Бог(трити Лица) изключва всякакво разбиране за механична боговдъхновеност. Свещените писатели съдействат, явяват се съработници на Светия Дух в разбирането и записването на Божественото Слово. Това съдействие не поставя в опасност истинността и авторитета на Божествената истина, защото в процеса на създаването на писменото слово, Светия Дух очиства и просветлява ума, така че св. писател успява да разбере правилно, да оповести или да запише по подходящ начин Божествените смисли. Човешкият ум не само не се отменя, а обратно издига се на нивото на съответното му качество на Ум Христов, т.е. става възприемчив за Божествената енергия(действие) без да изгубва вродените си качества. В тази връзка Св.Максим Изповедник казва:”Умът Христов се явява у нас не според загубване на мисловната сила, не като допълнителен ум у нас, нито като преминаващ според природата в нашия ум, а като принадлежащо качество на нашия ум очистващ способностите и сам по себе си носещ енергия(действие)” т.е. свещеният писател участва по благодатен начин в истината, която записва, чува и вижда лично.
Въпреки това, вдъхновението на Светия Дух не открива на свещените писатели пълнотата и съвършенството на Божествената истина, която е непостижима за човешкия ум , но отговаря на безграничните предели на човешката природа т.е. до мярката до която тя може да навлезе в Божествената мъдрост. Следователно св. писатели по-скоро покриват славата на божествените реалности и призовават вярващият чрез светлината на Св. Дух и по пътя на личното очистване, борба, подвизи и той да се издигне до духовното съзерцание на библейските истини.
Следователно боговдъхновеността не се явява просто приложение на определени литературни принципи, а представлява главно и предимно дар на Светия Дух, Който вдъхновил и св. писатели. Ако в Св. Писание съществува само граматически или исторически смисъл, тогава боговдъхновеността би била излишна. От друга страна с приемането на боговдъхновеността, с приемането на факта, че Свещеното Писание е боговдъхновено, Светите Отци аргументират и научното изучаване на Свещеното Писание, понеже според тях, във всяка буква и във всяка дума на свещения текст се съдържа божествена мъдрост. Що се отнася до съдържанието на боговдъхновеността, Светите Отци формулират гениален въззглед, който остава безпогрешен пътеводител в библейското тълкуване. Те приписват боговдъхновеността не толкова на писмения образ, писмената форма на Откровението, а на събитията, истините, които се благовестят, т.е. Откровението, това са спасителните исторически събития, които Бог извършва по собствена инициятива(волеизволение), чрез Христа в Светия Дух, заради безпределната си любов към човека и света. Именно тези исторически спасителни събития са първостепенни и чрез тях Бог спасява човека, а не чрез писменото им повествувание, писменият им израз.
Когато четем или тълкуваме библейския текст винаги търсеното е божественото действие. По далечната цел на Свещеното Писание е живото общение с Бога и личността на Христа. Божественото познание(богопознание) е подобно на озаряване, подобно е на светлина у вярващите и има връзка с получаването на Светия Дух при Тайнството Свето Кръщение. Това обача не е външна намеса на Бог в човешкия ум, намеса която го променя, а въздигането на човешкия ум на нивото на божественото действие, когато той става близък и изпълнен с Божия Ум. Тук става дума за възтановяването на човешкия ум до висините на едемския. По тази причина чрез Светото Кръщение всички вярващи стават богонаучени, стават Божии чеда и имат възможността да бъдат озарени с Божия блясък, да бъдат съсъди на Божиите благодатни действия. Въпреки това, много кръстени вярващи остават необразовани, умаловажават важността за техния живот, действието на Светия Дух и вместо Него се привързват само към човешките условия на познания. Противоположни на тях са светците, които жадуват за Божествената Светлина, които постоянно се очистват чрез Божествената благодат от човешките страсти, приемат факела на Светия Дух и виждат с духовните си очи красотата на Божествената Мъдрост. Следователно светостта като дар и опитност(преживяване) на Светия Дух има връзка по същество с Боговдъхновеността и е необходимо условие за за библейското тълкуване. Да се докоснат до Божествените смисли, да усетят Божествената енергия.
Препоръчителна литература:
· „Православната духовност” от Иротей Влахос – превод от Мариян Стоядинов
· „Библия, Църква, Предание” о. Георги Флоровски.
Всичко за мен
събота, 13 юни 2009 г.
Християнство и будизъм
В последно време се появяват много хора, които ненавиждат християнството. В борбата си срещу него те му противопоставят каквато и да е друга религия или псевдорелигия. Между най – използваните религии за борба с християнството се издига будизмът.
Много критици(Японския учен Сузуки, Теодор Шулц, Елена Блаватска, полк. Олкот и др.) разгреждайки учението за будизма запчнаха да създават различни религиозно – нравствени системи с които искат да заменят християнството. Във връзка с този факт, ние трябва да се запознаем със същността на първоначалното „учение на Будистите” и да го сравним с идеалите на християнството[1].
Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. и се утвърждава като универсална, световна религия. Названието й произхожда от "Буда (Буддха)", т. е. Пробуден, Просветлен - религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.
Сидхарта Гаутама, или Шакямуни (мъдрецът от рода Шакя) се приема почти единодушно от изследователите за историческо лице, макар че животът му често се представя в ореола на легенди. Роден е около 560 г. пр. Хр. в Лумбини селището, близо до град Капилавасту (на територията на днешен Непал). Според легендите неговата майка Майя (Махамая, т. е. Великата Мая) била най-добродетелната от земните дъщери. Говори се и за негово чудодейно зачатие, случило се в пещера. Легенди разказват още, че самият Буда избрал срединната земя на Индия (митологичната Джамбудвипа, сакрален център на света), на която да се въплъти, както и своята майка и знатния си баща Судходана. На Сидхарта Гаутама било предсказано, че или ще стане "земен цар" (чакравартин), или ще се отдели от света и ще стане отшелник. За да избегне за своя син участта на отшелничество, бащата на Сидхарта Гаутама го обградил от света, като му създал условия за охолен живот в три двореца за трите сезона на годината. За детството и юношеството на Буда също са създадени много легенди (че сянката на дърво не се отмествала, за да пази младенеца; че когато родителите му го завели в храм, статуите на боговете му се поклонили). С воински подвизи, както се полага за кшатриите, Сидхарта спечелва младата си съпруга. С нея и със своя син Рахула той живее несмущаван от бедите на света, докато този покой не се нарушава от срещи с грохнал старец, с болен човек, с погребение и вероятно с аскет: това са неговите срещи със старостта, с болестта, със смъртта и с отшелничеството като възможен (практикуван в брахманизма) изход от страданията на света. Тези срещи го подбуждат да предприеме странстване, за да търси път за избавление.
Двадесет и девет годишен, той изоставя предишния си начин на живот и се присъединява към петима аскети. Заедно с тях странства по долината на р. Ганг, подлага се на самоограничения, на лишение от храна, на изпитания на тялото. Но това само изчерпва силите му и не просветлява съзнанието му. Край селището Гая, наречено по-късно Бодхигая, след продължителна медитация под свещеното дърво "бодхи" (дърво на просветлението) Сидхарта достига достойнството на Буда - получава просветление. С проникнат от безкрайната светлина вътрешен взор той обхваща в едно всички свои предишни рождения, състоянието на всички същества в самсара, както и цялата верига от причини (свързващата всичко в света причинно-следствена верига). Тогава, както гласят преданията, той е подложен на последно изкушение от злия демон Мара с неговите дъщери, наричани Страст, Грижа и Наслаждение, за да се потопи окончателно в нирвана и да не може да проповядва Учението (Дхарма). Устоял на това изкушение, 35-годишният Буда Шакямуни се връща в света и в град Бенарес (Варанаси) произнася своята първа проповед (Бенареската проповед за четирите благородни истини и осемстепенния път).
Учението на Буда
Учението за четирите благородни истини (Чатвари ариа-сатяни) е основно будистко учение, представящо Дхарма чрез конкретни принципи, известно е още като учение за срединния път и за благородния осемстепенен път (ариа аштанга марга) към просветление и нирвана. Изложено е от Сидхарта Гаутама Буда в неговата първа проповед в гр. Бенарес (Бенареска проповед) и е записано в Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакраправартана сутра). Срединният път се определя като път на съвършеномъдрия, който остава далече от две крайности: едната крайност е отдаването на сетивни удоволствия и наслаждения, а другата – крайната аскеза, доброволните самоизтезания. Възгледът за срединност на пътя, водещ към просветление и нирвана, изразява по специфичен за будизма начин универсалната за религиите идея за златна среда, златна мяра. записано като "Сутра за задвижване на колелото на Учението".Четирите благородни (арийски) истини са: истина (сатя) за страданието (духкха), истина за възникването (самудая) на страданието, истина за прекратяването (нимродха) на страданието и истина за пътя (марга) на прекратяване на страданието.
1. Истина за страданието. "Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, да бъдеш съединен с нелюбимото е страдание, да бъдеш разделен от любимото е страдание, да желаеш нещо и не го постигнеш - това също е страдание, накратко, петте групи на привързването (пет привързаности или скандхи: формите-рупа, усещанията-ведана, възприятието-самджня, вродените знания-самскара и съзнанието-виджняна) са страдание."
2. Истина за възникването на страданието. Страданието възниква поради жаждата (тришна), а жаждата за съществуване (и за несъщестуване), за възникване (и за унищожение) води до прераждане. За будиста няма външна по отношение на самия човек причина за страданието, няма и личностен носител на страданието: то е "разлято" в света. Причината за него е невежеството (авидя) на самия човек. Той допуска да се привърже към земното, допуска сластолюбие, злонамереност, гневливост, суетливост, глупост. Това отново го тласка към съществуване, следователно - към прераждане.
3. Истина за прекратяването на страданието. Страданието може да бъде прекратено чрез отстраняването на страстите; ако човек не се обвързва с тях, премахва жаждата. Тъй като от жаждата на човека за съществуване (или не-съществуване) възниква страданието, то овладяването на собствените желания може да доведе до прекратяването на това страдание - ако съумее да постигне безстрастие, той би лишил страданието от опора. В будизма човек не разчита на благодат, и не очаква помощ свише. Затова той следва да съсредоточи волеви си усилия, за да се умалят несъразмерностите и страданията в света.
4. Истина за пътя на прекратяване на страданието. Този път е осемстепенен и възхождането по него изисква овладяване на всяка от тези степени, за да стане възможна следващата. Осемте степени са: правилен възглед, правилно намерение (правилно мислене), правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилно усилие (правилен стремеж), правилна бдителност (правилно самообладание), правилно самовглъбяване (концентрация)[2].
Сравнение между основните истини на християнството и будизма
Нирвана в будизма се схваща като висше надсветовно начало. То е толкова различно от нашето битие, че никакво понятие от този свят не може да се приложи към него. На нирвана не могат да приписват качества като личност, битие, разум и т.н. в този смисъл нирвана е Божествено Нищо. Религиозният опит, основан само върху това необхватно Нищо, лесно може да доведе до безналичностна пантеистическа мистика. Към нея водят специалните упражнения на будизма. Те имат за цел потапяне в нирвана чрез лъжливи метафизически философски построения и болезнени душевни усилия.
Християнският мистичен опит също учи, че Бог е неизразим в човешки понятия, че Бог може да се схваща като Божествено Нищо според апофатическото богословие. Но както пише един от най – ярките представители на апофатизма – Дионисий Ареопагит, Божественото Нищо е Свръхнещо. Бог е Нещо, но това не означава, че е безличностен. Будисткият идеал за отричане на света и на личността е неразбираем и кощунствен за християнина[3]
Идеята за прераждането при будистите е в разрез със Богооткровенната истина за спасението на човека, а именно достигането му до вечно блаженство и възкресение след смъртта. Всички религиозно – философски системи, поддържащи идеята за прераждане(метемпсихоза), отричат първородния грях.
От еволюционистка гледна точка той няма място в човешката история, тъй като първите хора не са създадени от Бога и не са съгрешевали с първородния грях, а се появяват като резутат на все по – нарастващото усложняване на материята.
Този възглед противоречи на Библейския разказ за грехопадението на нашите прародители. Св.Тайнство Кръщение снема от нас отговорността за първородния грях и за всички други грехове , които сме сторили преди Кръщението си. След като обаче (според будисти, индуисти, теософи и др.) първородния грях не съществува, то и Св.Тайнство Кръщение никому не е нужно. А сам Господ Иисус Христос казва: „ Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа...”(Мт.28:19) и „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен”(Мк.16:16). Онзи човек, който не е кръстен, не е християнин и не може да се спаси(срв. Йн.3:5). Той няма право да се ползва и от другите Тайнства, съществуващи в Църквата. Това е логичният извод от отричането на първородния грях.
Учението за прераждането отрича необходимостта от Спасител. Всеки се спасява сам чрез многобройни прераждания, тъй като в границите само на един живот не може да се достигне до святост. В Православието Спасителя Господ Иисус Христос заема централно място. Той е въплътеният Син Божий(Йн.1:14), Който е „истински Бог и живот вечен”(ІЙн.5:20). Бог промисля за човека и го обгръща със Своята базмерна Любов. От гледна точка на подръжниците на учението за прераждането, Божията благодат не е нужна, понеже всеки човек се спасява сам. Не може човек да се спаси само със знание и добри дела. Будизмът отрича и Св. Мощи на просиялите Божии угодници, според тях е възможно човек да се прероди и в сфера, по – ниска от човешката (например да се прероди в животно).
Това твърдение по същество е богохулство, защото човек е създаден по Божи образ и подобие (Бит.1:26-27;5:1-2;9:6; Прем.2:23). В Св. Писание е казано: „ на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд ”(Евр.2:27). Тази възможност се предлага само от Бога и само на принадлежащите към Църквата.
Учението за прераждането не може да обясни съществуването на Ада. Адът е „приготвен за дявола и неговите ангели” (Мт.25:41). Трябва добре да се разбере, че адът е приготвен не за хората, а за сатаната и неговите слуги, но някои хора сами избират да следват дявола и затова, ще бъдат осъдени. Притчата за богаташа и бедния Лазар(Лк.16:19-31) също така доказва че Господ Иисус Христос отхвърля възгледа за прераждането. Задгробното блаженство на Лазар и мъките на богаташа са вечни и никъде няма споменаване, че богаташът ще се прероди на земята след известно време.
От гледна точка на идеята за прераждането са съвсем необясними възкресенията, извършени от Господ Иисус Христос. Той възкресява сина на Наинската вдовица(Лк.7:11-17) дъщерята на Иаир(Мк.5:22-24;35:42;Лк.8:41-42,49-55). Как е възможно да се случат тези чудеса, след като душите на покойниците би трябвало не да се върнат в мъртвите тела, а да се преродят? Също така е необяснимо и възкресението на множество мъртъвци, които възкръсват след смъртта на Спасителя(Мт.27:52-53).
Случаи на възкресения са описани и в Стария Завет: св.прор Илия възкресява сина на вдовицата от Сарепта(3Цар.17:17-24), а св.прор Елисей възкресява сина на сонамката(4Цар.4:8-37). Възможно ли е те да се обяснят чрез възгледа за прераждането?
На Кръста Господ Иисус Христос казва „свърши се!”(Йн.19:30), т.е. Той вече е завършил своята мисия на земята. Спасението на всички, които са повярвали в Него, вече е факт. На третия ден след смъртта Си Той възкръсва от мъртвите(Мт.28:2-7;Мк.16:5-6;Лк.24:3-7;Йн.20:17) и е отново сред своите ученици, но в прославено тяло, което има чудесни свойства – например минава през отключена врата(Йн.20:19-20,26).
Ако възгледът за прераждането е правилен, би трябвало душата на Христос след смъртта Му да се намира някъде в „астралните полета” или пък веднага да се въплъти в друго тяло. Освен това тялото на Спасителя би трябвало да остане да лежи в гробницата, но тя е празна и този факт е пъдтвърден от жените мироносици(Мт.28:1,5-8), от св.ап. Петър и от св.ап. Йоан Богослов. По този повод първосвещениците и стареите дори измислят клеветата, че Христовите ученици били откраднали тялото на Спасителя(Мт.28:11-15)[4].
Когато разглеждаме осемте степени на будизма, ние също не намираме в тях каквото и да е, което да напомня покаянието, но виждаме все същата култивация на пълната невъзмутимост, безразличие и самообладание. И тук не откриваме любовта – онази любов, в която човек полага душата си за другите, както и Христос се е разпнал за нас. Освен това будизмът отрича съществуването на Бога, така че будистът няма пред кого да се кае. Идеалът на будизма е право прогивоположен на християнския идеал – той е идеалът на егоиста., защото християнството се стреми да преобрази живота, да го обожестви, а будизмът да се избави от живота[5].
Използвана Литература
1. Бакалов, Г., Коев, Т. История на религиите. С., 2001
2. Братанов, И. Относно идеята за „Прераждането”. ДК, кн.10, С.2000
3. Елисеев, В. Православният път към спасението. Изд.Тавор, С.1995
4. Зенковски, В. Единство на личността и проблемът за прераждането. ДК, кн.9, С. 1995
5. Коцевич, И. Православие и Будизъм. ДК, кн.6, С.1994
6. Лоски, Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995
7. Шанца, М. Смъртта и вечния живот в големите световни религии. ДК. Кн.5, 1994
Internet ресурси
1. http://religiology.org/index.php?page=55
[1] Лоски,Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995, с.22,23
[2] http://religiology.org/index.php?page=55
[3] Лоски,Н. Християнство и будизъм. ДК, кн.6, С. 1995, с.29-30
[4] Братанов, И. Относно идеята за „Прераждането”. ДК, кн.10, С.2000,с.4-5
[5] Елисеев, В. Православният път към спасението. Изд.Тавор, С.1995,с.25