Възгледът на Имануел Кант за религията.

Имануел Кант е роден(1724 — 1804г.) в скромна и особено набожна среда. Той посещава колеж, ръководен от пастор пиетист, и след това продължава образованието си в университет. Изучава физика, естествени науки, математика и философия. През 1747 година смъртта на баща му го принуждава да прекъсне обучението си и да започне работа като учител. От 1755 година редовно посещава университета в Кьонигсберг (днес - Калининград), а от 1770 година е вече щатен професор. Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. В оформянето си като мислител той е получил мощни импулси от английската и френската литература, която е познавал много добре. От английските философи Кант е черпил етически знания най – вече от Дейвид Хюм, Антони Шефстбъри. От френските мислители той ценил много високо Жан Жак Русо. Кант се увлича от него и се възхищава от възгледите му. От неговият „Емил” той усвоява хуманните и демократични начала на своята етика и социология, открива в човешката душа емоционалната страна на Живота, висшите стремежи към доброто и красотата[1]. Кантовите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. Той е и създател на първата научна хипотеза за произхода на Слънчевата система[2]. През 1781 година се появява изданието му "Критика на чистия разум". Това произведение, плод на единадесетгодишен труд, не среща очаквания успех от своя автор.
Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за Хегел. Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия[3]. „Трудно е да се разкаже житейската история на Кант, защото той няма нито живот, нито история”, както заявява Хайнрих Хайне.
Неговите главни философски писания датират от сравнително късния период от живота му, бидейки професор. Главните му произведения са: “Критика на чистия разум (1781, 1787), “Въведение към всяка бъдеща метафизика, която може да се представи като наука” (1783), “Основи на метафизиката на нравите” (1785, 1786), “Критика на практическия разум” (1788), “Критика на способността за съждение” (1790), “Религия в границите само на разума” (1793), „Антропология от прагматична гледна точка” (1796), “Логика”, “Към вечния мир”, „Всеобща естествена история и теория на небето“ и др. Жизненият път на Имануел Кант приключва, когато той е на 80-годишна възраст, на 12 февруари 1804 година, в родното му място – Кьонигсберг, Източна Прусия. В последния му път го съпровождали тълпи студенти и граждани, църковни камбани, а също и променената според случая Кантата, написана за смъртта на Фридрих II (1786). Гробът на Кант е единствената постройка в центъра на днешния Калининград, по чудо преживяла Втората световна война[4].
Библията на трансценденталното философстване – Кант полага основите на критическото преосмисляне на философията на религията. Той обръща специално внимание на обстоятелството, че чрез своите святост, законодателство и величие религията обикновенно се опитва да избегне критическия изпит на разума[5]. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията – кантианство и неокантианство. В Критиката на чистия разум, Кант с критически метод изследва разума като теоретически, за да установи принципите на метафизическото познание на природата. Разглежда го и като практически разум, за да определи основните положения на метафизическото познание на морала като ръководство на човешкото поведение. За него мисленето и познанието са различни, като мисленето е компонент на съзнанието.
Според Кант, с разума си човек не може да докаже и съществуването на Бог. Ако според Декарт трябва да има бог заради идеята за съвършено същество, а според Аристотел и Тома Аквински – защото за всичко трябва да има първопричина, то Кант отхвърля и двете становища. Неговото гледище е, че нито разумът, нито опитът могат да дадат сигурна основа за твърдението, че има Бог. При Кант Бог е вместен в нравственото, той е горната граница на разума. Религиозната вяра изпълва пространството, където не могат да достигнат опитът и разумът. С това си гледище по своеобразен начин Кант, който е протестант, „спасява” християнството. От времето на Реформацията характерна черта на протестантското християнство е, че се опира на вярата. След началото на Средновековието католическата църква клони повече към разума, който да бъде опора на вярата. Кант обаче смята три предпоставки за задължителна основа на човешката нравственост – че душата на човека е безсмъртна, че съществува Бог и че човек притежава свободна воля. В противовес на Декарт, Кант изрично изтъква, че не разумът го води към тези изводи, а вярата. Той определя вярата в безсмъртната душа, в Бога и в свободната воля на хората като практически постулати – нещо, което трябва да се твърди в името на човешката „практика”, следователно заради постъпките и нравствеността на хората. „Морално необходимо е да се предположи съществуването на Бог”, казва той. Твърдо убеден в силата на разума, той въпреки това признава и важната роля на чувствата в човешкия живот. Разликата, която Кант прави между нещата сами по себе си или “в себе си” и “нещата според нас”, е най-важният му принос към философията. Много от идеите си Кант доразвива в следващата Критика – „Критика на практическия разум”. В няколко труда и съчинения с център „Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцедентална логика. Кантовият „обективен” свят е според нашите обикновени представи за реалността всъщност „субективен” свят. Кант приема това, по тази причина, той смята философията си по-скоро за форма на метафизичен идеализъм, отколкото за реализъм. „След Кант човекът знае, че дължи своя ренесанс не на Бога, а на самия себе си. Автономията е тема на антропологията на Кант, на неговата философия на морала, на критическата му теория на познанието. Автономията е в основата на живота и мислите на този философ на модерността”, пише в 12-ия си брой от 2004 година списание „Лик”. „Ако един народ е решил да напусне острова, на който живее, и трябва да убие последния осъден на смърт престъпник, защото иначе ще пренесе вината със себе си в новата родина… Това е Кант”, пък пише писателят и филмов режисьор Александър Клуге[6].
В Източноправославния свят най – сериозно внимание на Кантовата философия на религията обръща Владимир Соловьов. Някои други го представят като последовател на Кантовите постановки за моралната теология и нравствено обоснованата религия. Той отбелязва, че радикалното зло като изходна идея и реална основа на „Религията в границите на самия разум” е в пълно съответствие с библейското учение, защото Кант казва: „ начинът, от който се ползва Светото Писание (ІМоисей,2:16-17,3:6; Рим. 5:12), напълно се съгласува с разумното обосноваване на радекалното зло[7]. Според Кант у човека съществува чувство на неудовлетвореност, когато вижда, че злото не бива винаги наказвано, нито доброто възнаграждавано на този свят. От тук произлизат и постулатите за Божието битие и безсмъртието на човешката душа. Кант поддържа идеята, че отношенията на Бога към човека са преди всичко отношения в областта на нравственото, или с други думи, с религията на човекасе изчерпва с нравствената област на неговото битие[8].
В разсъжденията си, Кант иска да каже, че всяка мисъл или идея е субективна, че според това ние нищо не знаем за Бога. Съществува една нравствена потребност в съвестта и в нейните потребности. Бог, безсмъртие, възмездие, са потребни на съвестта. Върху тази основа е градил Кант своя нравствен мир. Да се подчинява човек на своя нравствен мир, да се подчинява на нравствения закон, това е задължение на всеки един човек. „Ти си длъжен да държиш скиптъра, да държиш жезъла за ръководене, за ръководене на човеците”. Именно в това лежи и цялата нравственост. Наистина такава нравственост е нравственаст за роби, а не за свободни хора, за свободни човешки същества, както Шилер е възразявал на Кант. Но Кант казва, че всяка религия има стойност до толкова до колкото тя служи на тази нравственост на закона[9].
Религията е само път за нравственото поведение в човека, а Християнската религия е без съмнение най – добрата. Христос, както учи Църквата е идеалът на нравствеността. До какъв предел Той сам, историческият Иисус е осъществил този идеал, ние трудно бихме дали разсъдъчно обяснение за това. Но ние не говорим за историческия Иисус, а за идеалния, имаме предвид идеята за нравственото съвършенство. Осъществяването на тази идея ние сме длъжни да гоним през живота си. Това е теорията на Кант. От тези възгледи възниква и рационализмът, който подвежда християнството под мярката на здравия човешки разум. Дълго време рационализмът господства в Църквата ни, та дори и до днес има негови поддръжници. Хубавото при тях е, че поне приемат и признават Бога, но тяхният Бог е отдалечен от света. В християнството такова нещо няма, Бог да наблюдава и в нищо да не взима участие с нас хората. По този начин ние би трябвало да отречем, че няма Откровение, че не сме изкупени и с нищо не можем да допринесем за нашето собствено спасение. Ако мислим в този дух само чрез разума, се обезсмисля Св. Предание и Писание на Църквата. Христос е чудо, Богочовек и Той не може да се отрече, защото сам се е доказал със своята смърт и Възкресение в Св.Писание, а и до днес доказва чрез чудеса, че съществува. Религията не е разпространена само за това, че има човешка нравствена потребност. Кант поне смята религията за една помощница на хората за осъществяване на нравствения закон. Човек по природа проявявал една леност, нерешителност при извършването на доброто за самото добро. Религията според Кант се представя за изкуствено създадена за помощ на човека, та нашите задължения да бъдат зъдължения дадени от един върховен законодател. Потребността от нравственост и потребността от религия са естествени, самостоятелни и законни проява на човешкия дух[10].Безспорна религиозно – психологическа и религиозно – философска истина е положението: Бог се постега непосредствено, чувства се вътрешно, съзерцава се духовно, обладава се чрез интуицията, чрез религиозния опит; до Него не се дистига нито посредством научен опит, нито чрез философски спекулативен размисъл. Богът на философията не е Богът на религията; докато първият е много или малко е рационална величина( идея, постулат, нравствена ценност), Бога на религията е действителност, с която ние се срещаме непосредствено и която преживяваме мистично[11].









Използвана литература:
1. Еп. Никодим и Христов,Цв.прот. – Учебник по апологетика. – ІІ изд.,СИ, С.1943
2. Канавров, В. – Критическата метафизика на Кант. – Изд. Фабер, ВТ.2003
3. Лютардт, проф. Хр. – Апология на християнството. Т.1
4. Маринов, Б и Величков,А.. – Наръчник на Апологета. – Изд. Любомъдрие, С. 2006
5. Панчовски, проф. Иван,. – Етиката на И.Кант с оглед на отношението и към религията. – ГДА, СИ, С.1978
INTERNET ресурси:

1. Критика на чистия рязум - http://philosophy.log.bg/article.php?article_id=7177
2. Уикипедия - Имануел Кант , http://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%83%D0%B5%D0%BB_%D0%9A%D0%B0%D0%BD%D1%82

[1] Панчовски, проф. Иван,. – Етиката на И.Кант с оглед на отношението и към религията. – ГДА, СИ, С.1978, с.138
[2] Маринов, Б и Величков,А.. – Наръчник на Апологета. – Изд. Любомъдрие, С. 2006, с.28
[3] Уикипедия - Имануел Кант , „http://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%83%D0%B5%D0%BB_%D0%9A%D0%B0%D0%BD%D1%82“.


[4] Критика на чистия рязум - http://philosophy.log.bg/article.php?article_id=7177
[5] Канавров, В. – Критическата метафизика на Кант. – Изд. Фабер, ВТ.2003, с. 369
[6] Критика на чистия рязум - http://philosophy.log.bg/article.php?article_id=7177
[7] Канавров, В. – Критическата метафизика на Кант. – Изд. Фабер, ВТ.2003, с. 383
[8] Еп. Никодим и Христов,Цв.прот. – Учебник по апологетика. – ІІ изд.,СИ, С.1943, с.46
[9] Лютардт, Хр. Апология на християнството. Т.1, стр. 17
[10] .................. ....................................................................................................................................................................
[11] Панчовски, проф. Иван,. – Етиката на И.Кант с оглед на отношението и към религията. – ГДА, СИ, С.1978, с. 188